Осъзнах, че неусетно са минали 10 години от първия път, когато дойдох на кукерския фестивал Сурва. Моята близка приятелка Джороуз ми беше на гости от чужбина и на път за Рилския манастир съвсем случайно минахме през Перник, където попаднахме във вихрушка от обредни танци, прасета на чевермета и шумни чудовища от всякакъв вид – от космати и рогати дяволи до многоглави пернати страшилища и отрупани с чанове канари. Изпълнен с традиции, цвят и глъчка, фестивалът на маскарадните игри бързо стана едно от любимите ми събития в годината.
Дори смея да твърдя, че съм направила толкова word-of-mouth реклама на фестивала, че сигурно хората си мислят, че ми плащат за това. През годините съм завела много приятели в пълната фолклорна лудница на шествието, заснела съм доста снимки и съм изписала няколко статии за събитието на стария си блог. Има нещо притегателно в тези стари традиции, които живеят дори и днес. Не съм суеверна, но този вид “практическа магия” ми допада. Кара ме да се чувствам като част от земя на богата и вълнуваща традиция.
Обикновено като блогър взимам своя “прес бадж” от фестивалния център и бързо се потапям в тълпите от кукерски групи, между оглушителния звън на чановете и ярките цветове на костюмите. Енергията на обичая и приповдигнатия дух ме обгръщат и живея напълно в този див и вибриращ момент. Може би именно това чувство ме кара да се връщам отново и отново на събитието, както и това, че е прекрасно за снимане.
Винаги съм прекарвала страхотно на фестивала, но тази година за пръв път ентусиазмът ми беше леко пресечен от не толкова приятни емоции. Пристигайки на събитието с още един фотограф, веднага се запътихме към бюрото, където да получим своите баджове за достъп до зоната на шествието, за които се бяхме регистрирали от седмици. След като казахме кои сме, момичето във фестивалния център с леко пренебрежително подсмихване възкликна, че баджовете били само за “големи медии”. Фотографите пречели на кукерите и преди пет минути било взето решение да не пускат никой, макар че под “никой”, по-скоро имаха предвид “никой освен телевизиите.” Макар да знам, че не трябва да позволявам на нечии думи да ме натоварят, признавам, че в този момент се почувствах зле и повиших глас. Бяхме направили всичко по процедурата на фестивала, както всяка година, а аз винаги съм говорила за него с толкова любов, че някак цялото отношение ме жегна. Скоро четох статия, в която се описваше, че когато има проблеми, хората реагират по-добре и оценят по-високо работата на служителите, които са с поведенчески модел на “решаване на проблема,” в сравнение с тези, които просто се извиняват, дори и крайният резултат от работата на двамата служители да е еднакъв. А тук ситуацията беше точно такава. Да, знаехме, че решението не е взето от служителите на фестивала, но това не променяше факта, че бяхме дошли от София специално да снимаме на събитието.
Не мога да кажа, че снимките от тази година са най-добрата ми работа, може би защото не можах съвсем напълно да се отърся от фалстарта на деня, но въпреки това направих някои хубави кадри. В началото кукерските групи се движеха на голямо разстояние една от друга и атмосферата не беше толкова бурна и зареждаща, колкото друга година, но в ранния следобед всичко започна да се връща в обичайния си бесен ритъм. Парадният път се напълни с ансамбли, които се надиграваха и се заразяваха един друг с празничен дух и приповдигнато настроение, приобщавайки и нас. Всъщност смятам, че участниците с удоволствие се снимат – това е част от вълнението и повечето обожават да позират. Често се е случвало да разменям визитки с хора, които искат след това да им изпращам снимки, а освен това много родители влизат в огражденията, за да могат да снимат децата си с някое чудовище.
Разбира се, маските винаги са били фокусът на събитието – дървени, с пера и дори цели птици, космати, с мъниста, по-високи от самия човек или окичени с цветя, всички те са едно пиршество за погледа. Участниците във фестивала винаги са изключително колоритни, дори и когато не са облечени като кукери. Много са ми симпатични веселите баби, които танцуват хоро с усмивка, малките деца, въвеждани в традицията от техните семейства, музикантите, знаменосците, а дори и накичените магаренца. Тази година, незнайно защо, повтарящият се мотив в много от сценките беше присъствието на „камила.“ Не мога да кажа защо точно камила (една година имаше много “щъркели”), но имаше няколко такива в различни ансамбли, придружени от своите маскирани водачи.
По традиция в много региони кукерите могат да бъдат само мъже и често женските образи във фолклорните сцени се играят от тях, което, каквото и да си говорим, създава доста смешни ситуации. В други групи пък бяха включили доста жени, дори и такива, окичени с тежките традиционни звънци, което обикновено е рядкост.
Може би не е важно дали си мъж, жена или дете. Важното е да се включиш във веселието и със страховития си образ, народните песни и лудите танци да изгониш злите духове, за да бъде годината изпълнена със здраве и плодородие. Е, направихме го. До другата година, когато отново ще бъдем между чудовищата.
Запазете статията в Pinterest:
